Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10.2012 20:51 - ПО ЖИВА ОТ ВСЯКОГА
Автор: jupel Категория: Изкуство   
Прочетен: 678 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 27.08.2013 19:47


image

Празникът наближаваше, а нямаше пари да го посрещне. Работеше, не е като да не работи, но какво получаваше? Нищо. Заплатата и едва стигаше  да си изплати данъците и таксите. Чудеше се как да свързва двата края.  Не  разбираше как този народ търпи това. Самата тя не се примиряваше, но какво можеше да стори. Слушаше хората отстрани как роптаеха, мрънкаха, говореха срещу властта, срещу управниците, но това бяха приказки. Никой нищо не правеше по въпроса. Това я дразнеше меко казано, направо не се побираше в кожата си.  Беше бясна на този народ.  Живееше що годе добре, но имаше хора, които направо умираха в мизерия и нищета. Нямаше по света такъв търпелив,  загубен народ, си мислеше Яна и се тормозеше от тази си констатация.  И тя е българка, това засяга и нея, но тя беше по различна от другите, нито търпелива, нито мълчалива, нито кротка. Бореше се...сама. Както казваха старците  -"Сама птичка пролет не прави" . Но прави.  Някъде по света и това става. Така си мислеше Яна и наблюдаваше залеза на слънцето.  Бяха минали часове, а на нея и се сториха минути.  Обичаше така да стои сред природата и да разсъждава. Проблемите и не бяха малко, като на всеки човек, но тя ги решаваше от раз. И сега се чудеше на търпението си.  Беше се успокоила,  знаеше, че повече няма какво да губи.  Дните и бяха преброени.  Няколкото лекарски кабинета ,  които посети и станаха най неприятните места за този месец. Лекарите бяха единодушни. Трябваше да стане чудо. Яна се надяваше на това чудо и затова се съгласи на операция. Още една нощ,  последна нощ може би. Нямаше желание да си ляга. Беше решила да прекара нощта на пейката в градината. Цветята и се усмихваха, като че ли я канеха на танц. Същите тези цветя, които беше посадила с любимата си дъщеря. Но нея вече я няма. Защо трябваше да живее и тя?
Знаеше, че всичко е съдба, нямаше желание да се бори за живота си. И все пак се съгласи на операцията. Тайничко се надяваше на чудо. Искаше по бързо да се реши всичко.
Нощта беше топла и само лек ветрец галеше лицето и. Луната надничаше наполовина зад облаците сякаш и се смееше. Наистина беше лудост това да стои цяла нощ сама в градината, но така и харесваше.
Сутринта птичките я събудиха. Взе най необходимото и тръгна за болницата. Там я очакваха. Всичките и бяха колеги. Обичаха я.  Все пак не можеше да се хареса на всички, но това не я вълнуваше особено. Не можеше и да се оплаче от липса на грижи, на внимание в болницата. Знаеше, че тази операция е и въпрос на късмет. Като медицинско лице нещата и бяха ясни. Намери сили да преглътне болката и да се примири с болестта. Но болестта беше се вкопчила в нея. Нямаше оттърване. Освен........ножа!
Мина доста време от онзи ден, в който Яна беше успешно оперирана. Животът продължаваше и тя живееше дните подарени от съдбата, без да мисли какво би било ако... Живееше за мига.
И днес очакваше Илиян. Беше и обещал да я води на парти. Обичаше я и му личеше. Благодарение на него смени средата, хората, с които контактуваше.  Живееше вече в друг свят. Чувстваше се щастлива жена. Той беше наистина прекрасен. Имаше само един недостатък -беше много ревнив.  На Яна и се живееше. Беше тъй близко до смъртта, беше усетила дъха и и като по чудо смъртта я отмина.
С Илиян си прекараха си чудесно. Той я обсипваше с внимание. Подари и една икона.Той така си я наричаше  -Моята икона си, Яно!  Рано сутринта той тръгна на път и я остави сама да си пие кафето. Тя не се сърдеше, знаеше колко много ангажименти има и колко гърла в дома му чакат да ги нахрани. Така както си пиеше кафето Яна усети пареща болка в гърдите.  Дали не е от кафето си мислеше тя, но набързо изби тази мисъл от главата си. И друг път е пила кафе, а закуската сама си я приготви. Трябваше да легне, защото усети световъртеж.  Имаше чувство, че всичко се срутва и пада върху нея. После нищо не разбра как стана.  Събуди се в болницата.  Казаха и че е оперирана.  Пак.  Чу го в просъница, беше замаяна още от упойките.  Нямаше право да е щастлива, така си мислеше Яна и сълзи се стичаха по лицето и.  Не искаше,  не можеше повече да търпи този живот, който съдбата и поднасяше.  Искаше да живее спокойно, като нормален човек.  Да е здрава и да бъде обичана.  Искаше да може да обича истински, да вярва, да... Лекарите и даваха доста успокоителни, но те не помагаха. Тя вече беше решила, не можеше постоянно да посещава болницата , като болна. Всеки път режеха по малко от този, от онзи орган....това не се понасяше. Но, живееше. Самият Дявол, като че ли се бе заел с нея. Яна имаше дни дадени от Бога и явно никой не можеше да и ги отнеме освен.....самата тя. Тази мисъл я осени,когато сестрата излезе от стаята. Бяха и казали, че вече трябва да промени начина си на живот. Пак. Да стои повече в къщи,  да лежи,  да не пуши,  да не пие дори кафе,  да избягва шумни места и стресови ситуации. Неее,  това Яна не го приемаше.  Не искаше и да чуе повече за такъв живот.
Болницата утихна.  Минаваше полунощ,  но Яна този път не спеше.  Не си беше изпила хапчетата за сън. Никой не се и досещаше какво си бе наумила.  Познаваха я много добре и я имаха за силен, волеви човек. Тя знаеше къде са заключени лекарствата, които и трябваха.  Знаеше как лесно би решила проблема.  Заспива и ....край, но не искаше да създава неприятности на хората, които толкова време се грижеха за нея,  на лекарите,  които с часове стояха над главата и, които и подариха втори живот. Обичаха я. Това, което тя не повярва цял живот. Това беше голямата и грешка. Но вече е късно за равносметка.  Извади един лист хартия,  написа набързо няколко реда, с които се сбогуваше с всички и благодареше за грижите, за любовта, за всичко.  Беше в самостоятелна стая и нямаше проблем да се измъкне. Излезна от задния вход на болницата, наметната, само по халат.
Едва, едва вървеше.  Бяха и забранили да става от леглото,  но това вече не я интересуваше.  Болницата се намираше близо до реката. Тази река, която толкова обичаше, в която ловяха риба с Илиян още като деца. Трепереще цялата, виеше и се свят и се страхуваше, че няма да успее да стигне до брега. Търсеше мястото,  където знаеше, че е най дълбоко.  Вече се влачеше по земята, не усещаше пулса си, когато пипна с ръце вода.
-Спасение! -извика с  последни сили и се потопи цялата. Остави се на течението, което я понесе надолу към града, там където живееше синът и. 
Сутринта на брега на реката намериха  халата. Другото беше въпрос на време. Най зле го прeживя Илиян. Никой не разбра къде замина. Заряза семейство, деца, дом. Просто изчезна. Къщата на Яна беше много голяма, запустя,  а градината буреняса. Синът и идваше, но рядко. Това място го плашеше. След време продаде къщата на общината, която по късно стана дом за сираци.
Там на брега на реката хората често виждаха сянка на мъж. Забелязаха едно младо дръвче -бреза. Кой ли я беше посадил, се питаха хората и намираха отговора във водите на реката, които като че ли пееха -Илиян, Илиян....


image






Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jupel
Категория: Изкуство
Прочетен: 348210
Постинги: 529
Коментари: 732
Гласове: 2747
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031