Всяко историческо събитие конкретно има свои уникални черти, които не се повтарят. Но законите на развитие на империализма действат през цялата историческа епоха, към която е отведен този последен стадии на капитализма. Следователно - действията и методите на сегашните фашисти не могат коренно да се различават от действията и методите на старите фашисти. Има малки форми на различие, но класовата капиталистическа същност е една. На свой ред единството на същността напълно признава сходството на някои специфични форми на терор. Така че не е изненадващо, че сегашните хитлеровстви с различни мащаби използват изпитаните методи на старите фашистки диктатури. Хитлеровия опит на борба с пролетариата, буржоазията цени високо.
Ние споменахме също така, че у новите хитлеровци има своя «работническа политика». Е, ако е така за да разберем по-добре техните намерения, нека отново видим каква е била „работническата политика“ сред старите хитлеристи.
1
Своя политически живот германския фашизъм започнал в май 1919 г. След падането на Баварската съветска република, Хитлер създава малка група под името „Германска работническа партия“. След поражението на Германия в първата световна война сред трудещите се маси на страната бързо растяли антикапиталистически настроения. Пред очите на германските работници, работниците в селското стопанство и бедното селячество Октомврийската революция и Съветска Русия бяха пример. Във връзка с това, в борбата за трудовите маси думата „национална“ се добавя към името на малката „работническа“ партия за да се вземат реваншистките настроения на дребната буржоазия и „социалистическа“, за да се привличат работниците и бедните. Скривайки се зад тези думи, бъдещата най-реакционна партия на германския финансов капитал започва да създава цяла система от социална демагогия, с помощта на която търси подкрепа сред масите.
През 1920 г. се изготвят и обявяват основните точки от програмата на тази партия, а през февруари 1921 г. Хитлер излиза с „обосновката“ на тази програма на първата масова среща. Хитлеристите стават известни в страната. Но при цялото си по-нататъшно развитие и растеж партията на германския фашизъм се дължи икономическата криза и нейното пряко следствие - рязкото задълбочаване на класовата борба в Германия.
Германският фашизъм е бил продукт на всеобщата криза на капитализма, който се засилил в Германия и поради Версайския грабителски договор. Около 4/10 от доходите на всеки работещ германец отивали за държавни данъци, от които германската буржоазия плащала репарации на победителите. Експлоатацията постоянно растяла. Огромното недоволство на работници, селяни и дребна буржоазия била успешно трансформирана в омраза срещу империалистите от Антантата, а стрелите на гнева на хората били прехвърлени от германските капиталисти на чуждите.
Подобни маневри на господарите на тежката индустрия и техните социалдемократически лакеи тласнали шовинистични настроения сред масите, които също играели в ръцете на фашистката партия. Големи дребнобуржоазни маси започнали да влизат в хитлеристкото движение. Това движение започнало да се засилва особено във връзка със задълбочаването на световната криза, която в опустошена Германия приела трудни и просто отчаяни форми.
В 1933 г. с огромната помощ на немските социал-демократи Хитлер станал райхсканцлер. Фашистите официално влезли във властта. Първото нещо, което направили хитлеристите, било да започнат да гробят работническите организации, особено KПГ (Комунистическата партия на Германия). Обявен бил «кръстоносен поход» против марксизма. Заедно с това се усилила и «работническа» демагогия на нацистите.
Но работниците и другите трудещи се, повярвали на нацистите, искали онези материални и културни придобивки и свободи, обещани от нацистите преди идването на власт, да платят сметките, така да се каже. В отговор фашистските власти разгърнали няколко кресливи кампании в чест на «националния труд». Имало официални призиви за почитането на "германския работник", честването на 1 май се въвел като национален празник и се свиквал фалшив "конгрес на работниците". Създал се фашистски «Работнически фронт», който заменил разгромените профсъюзи. Такава била парадната страна на «работническата политика» на хитлеристите.
А как са стоели нещата? По същество германският фашизъм изпълнявал основната си политическа задача - унищожаването на революционното работническо движение, спасяването на властта на капитала и увеличаване на печалбите му в условията на тежка криза. И го правил това под флага «приятел на народа» и носител на «немския социализъм». На свой ред, до 1933 г. под натиска на кризата, германският финансов капитал бил принуден да изостави своята социалдемокрация, която се оказала неспособна да задържи работниците от класова революционна борба. Фашизмът се издигнал, като пряк организатор и изпълнител на поражението на работническата класа и като нова форма на обща измама на работническите маси с цел тяхното потискане.
След 1933 г. «работническата» демагогия на хитлеристите се засилила. Фашистите добре осъзнали, че е невъзможно да се премахне опасността от пролетарска революция в Германия само с терор и голо насилие. «Работническата» тема станала централна в цялата фашистска преса. Тя звучала във всички изказвания на нацистските вождове. Работническата класа, дори временно отслабена, загубила своите организации, внушавала страх сред фашистите и техните господари - Круп, Блом, Тисен и други финансови и индустриални магнати. Този постоянен страх принудил фашистите да развият не само системата на СС и тайната полиция, но и държавната система на социална демагогия. С фрази и лозунги за „уважение към работника“, за „благоговение към националния труд“ нацистите прикривали факта, че не отиват и изобщо не могат да изпълнят обещанията си към работниците и изискванията на работниците , които вярвали на фашистите.
До какво се е свеждала «работническата програма» на старите хитлеристи? Какво носи на фашизма работника? Може ли фашизма да удържи работническата класа от революционната борба?
За да отговорим на тези въпроси е нужно исторически да проследим, как са се натрупвали отношенията между хитлеровия фашизъм и немския пролетариат на различни етапи. За по-голяма яснота на днешния ден е добра идея да разберем какви теоретични и тактически принципи са били в основата на фашистката "работническа политика".
Първи етап. С края на първата световна война всеобщата криза на капитализма не завършила, а се усилила, което довело до подем на работническото движение в Европа. Това не благоприятствало развитието на фашистски партии. В Германия работническите маси се намирали под влиянието на Октомврийската революция.В този момент германските работници били водени от спартаковци и леви независими, които след това станали част от KПГ. Работниците създавали свои органи на власт, съвети и организирали на предприятия фабрично-заводски комитети. Ноемврийската революция от 1918 г. събудила милиони работещи хора за политически живот, тя подтикнала тези маси към организирано участие в новия им живот. С усилени темпове започнали да растат «свободните» социал-демократически профсъюзи. Даже такива политически изостанали слоеве трудещи се, като селскостопанските работници и служещите започнали да създават свои организации. Към 1921 г. в немските профсъюзи от различно партийно направление били организирани около 50 % от всички работници. Общият ръст на "свободните" съюзи през годините на революционния подем бил зашеметяващ: през 1918 г. броят на членовете бил 1,866 милн, през 1919 - 5 милиона 800 хиляди, а през 1920 - 8 милиона 26 хиляди.
Ще си кажете, че трябва да се радваме. Но целият този мощен апарат на работническата организация бил в лапите на реформистите, лидерите на германската социалдемокрация, враговете на пролетарската революция. Тези лидери се застъпвали за подобряването на капитализма чрез малки реформи, проповядвали постепенна „трансформация на капитализма в социализъм“. Те казали на работниците, че социализмът може да бъде спечелен спокойно чрез победи на парламентарни избори. Каутски, Адлер, Носке и други лидери и теоретици от II Интернационал заблуждавали германските работници с приказки, че ако се получи мнозинство от работнически депутати в парламента и местните съвети, германската буржоазия ще бъде принудена да се „подчини на мнозинството“ и ще се откаже от властта и всички привилегии. Така, уж е устроена истинската демокрация: «малцинството е задължено да се подчини на болшинството».
Смехотворността на тези заявления Ленин показал в своята брошура «Пролетарската революция и ренегата Каутски». Так или иначе, но германската буржоазия губила почва под краката си. На помощ тук дошла все пак тази социал-демокрация. През март 1919 г. в страната имало мощни демонстрации от работници за социализация на цялата крупна промишленост. След тези протести един от лидерите на социалдемокрацията Носке събрал в цяла Германия отряди от реакционни офицери, кулаци и дребна буржоазия и тези отряди, добре въоръжени и добре снабдени от правителството разбили отрядите на работниците и фабрични комитети. Съветите на работническите депутати били разпуснати.През януари 1920 г. социалдемократическото правителство издало закон за фабричните комитети, според който тези революционни органи са преобразувани принудително в органи на реформистки синдикати. С пълното съдействие на Социалдемократическата партия и върхушката на "свободните" синдикати работниците били напълно обезоръжени и техните революционни войнствени органи били потушени.
И в същото време при съдействието на социал-демократите били заложены първите клетки на фашизма в Германия. Начело на цялата антиболшевишка борба и контрареволюционна пропаганда бил върхът на социалдемократите, оглавяван от бившия марксист Карл Каутски. Неговите брошури срещу диктатурата на пролетариата ("Диктатурата на пролетариата и други") били отпечатани в стотици хиляди бройки с парите от едрата буржоазия и били разпространени безплатно между работници, войници и селяни. Основният лозунг, изложен от буржоазията за да заблуди масите, бил „Болшевизмът напредва, той ще унищожи къщите и хижите ви, ще отнеме и последното от вас“. С този лозунг капиталисти и социал-демократи от ден на ден плашили дребнобуржоазните маси. Не бил спрян и открития терор. Отряди, създадени от социалдемократическия палач Носке от офицери и стари реакционни монархически войници, не спирали атаки срещу фабрики и работнически помещения. На пролетариата била обявена истинска гражданска война, сблъсъци имало в редица промишлени центрове на Германия. Полицията, разбира се в убийствата на работници и техните семейства не се намесвала.
Заедно с отрядите на «социалиста» Носке по улиците излезли и първите фашистски банди. Това били отрядите Пфефер, Ватер, Левенфелд. Появили се и буржоазните «Организации за защита». Всички те се създавали за потискане на революционния пролетариат, за разгром на неговите органи. Както фашистите, така и "Организациите за защита" се появили под знамето за защита на социалдемократическото правителство и буржоазния ред, срещу които се бунтували работниците в градовете и селата. Този първи етап от борбата завършил с Каповския пуч, който бил разбит от съпротивата на немските работници.
От тазгрома на каповския метеж младата фашистска организация получила урок, че в борбата с революцията не трябва да се опираш само на щикове и разстрели. За да успее контрареволюцията е необходимо да се спечелят дребнобуржоазните маси, т.е. заблудените. Управляващата социалдемокрация, която изпълнявала внимателно унизителните условия на Версайския договор, доброволно и неволно допринесла за това, лесно се съгласила на всички репарации. По този начин тя създала почвата за недоволството на масите, растежа на шовинизма, прехвърлянето на народната омраза към чуждестранните империалисти с една дума, създала основата за политическите успехи на фашизма сред дребната буржоазия и част от работническата класа.
По-нататък събитията се развивали в полза на фашистите. По време на правителството на Куно (ноември 1922 - септември 1923) трудностите на кризата, инфлацията и безработицата станали непоносими за работещите маси. Освен това френските империалисти окупирали Рур- най-важният индустриален регион на Германия. Възползвайки се от тези обстоятелства, нацистите разгърнали най-широка пропаганда „срещу мърлявата демокрация“ и се превърнали в масово движение. Дребнобуржоазните слоеве в града, дребните селяни и наематели, колективно около 12 милиона души се противопоставили на "демократичната система" на Куно. Изрядна част от тези милиони преминали към фашистите, друга част започнала да се групира около КПГ и авангардните работници.
Комунистите, излагайки на показ социалдемократите, които проправяли пътя на фашизма, едновременно обяснили на работниците и дребните собственици, че не бива да се борят срещу буржоазната демокрация, а срещу напредващия фашизъм, който демагогично хвърла всички проблеми на хората върху демокрацията. През лятото на 1923 г. борбата на КПГ против фашизма се усилила. В края на юни комунистите провели първия антифашистки ден, който преди това бил обявен извън закона. Независимо от забраната, против фашистите били мобилизирани не само работнически маси, но и градската малка буржоазия и част от средното селячество. Делото завършило в полза на работниците.
Но все пак през есента на 1923 г. революционния пролетариат в Германия претърпял още едно поражение. Основните причини: поредица от престъпления, извършени от "работническите лидери" - социалдемокрация и профсъюзно ръководство и слабостта на комунистическата партия. Последното се изразяваше във факта, че революционното движение на работническата класа бе ръководено от Брандлер и брандлеровците, т.е. дребнобуржоазни предатели, а не болшевики. Нов етап на въоръжено нападение от фашисти на работническата класа в Германия се открил на 9 ноември 1923 г. с преврата на Хитлер.
Но поради много причини преврата на фашистите бил потушен. Хитлер и неговите близки помощници са затворени или бягат. Възстановила се от поражението, фашистската партия отново сменила тактиката. Социалната демагогия се засилила, формите на организационна работа за въвеждане на фашистки идеи сред масите на дребната буржоазия и социалдемократичните работници се променили. Хитлер и хитлеристите разбрали, че е невъзможно да се отиде сред масите с отворена империалистическа програма. Но е необходимо по някакъв начин да се отговори на най-острите изисквания и стремежи на масите. За това разработили „работническа програма“, която била най-неясната и неопределена от програмите на всички буржоазни партии.
Тази програма на партията, която наричала себе си работническа и социалистическа, не съдържала в себе си почти нищо, което да говори за работническа класа и социализъм. В програмата принципно се отричали класите, но се провъзгласявал приоритет на нацията. Основата на «немския социализъм» фашистите обявили в размита формула: «Общото благо стои над благото на отделната личност». От 25 пункта в «работническата програма» хитлеристите към «социализма» успели да хванат за ушите 4–5 демагогически пункта. Например:
— п. 11, «Ние искаме унищожение на нетрудовите доходи и ликвидация на процентното робство»;
— п. 13, «Ние искаме одържавяване на всички обобществени предприятия (тръстове)»;
— п. 14, «Ние искаме разпределение на печалбите от крупните предприятия»;
— п. 15, «Ние искаме осигуряване за старост».
Но постепенно тези «социалистически» пунктове от програмата били подложени на преработка чрез бележки и коментари, така че от тях нищо не останало. Националсоциалистите подчертавали, че тяхната програма не изисква премахване на частната собственост, че „социализацията на средствата за производство“ и „национализация на тръстовете“ не могат да бъдат разбрани в марксисткия дух. В програмата на нацистите било пряко казано, че
«…Националсоциализмът категорично признава частната собственост и я поставя под държавна защита, особено честно придобита, спечелена собственост. Тук е невъзможно да се даде задълбочено обяснение, но който правилно разбира „труд”, за това не може да има съмнение за миг, че инструментите на труда трябва да са собственост на работниците.»[1].
Кого фашистите считали за работещи и каква собственост, според тях е «честна»? Те обявили и работника, и предприемача за наети, но предприемачът бил „особено трудолюбив“, защото успял да създаде производство и да го управлява „за обществено благо“. Докато работникът, въпреки че работи честно, работи само в мащаба на своята работилница или фабрика. Цялата индустриална собственост е обявена за „честна“, за разлика от банковия капитал, който „е придобит с лихварски средства“. Но «немския национален капитал в банките се очиства и става слуга на нацията». С други думи, нацистите открито защитават големия, доверен и финансов капитал на Германия, но в същото време дребните селски или занаятчийски имоти не подлежат на никаква защита, тъй като икономическата му роля в страната е малка.
В 1920–1923 г. фашистската «работническа програма» се коментирала не само в духа на социалната демагогия, колкото в националистически и шовинистически дух. Това било времето на период на разгул на следвоенните спекуланти и лихвари, заработващи от инфлацията и нищетата на народните маси огромни капитали. Трудещите се в Германия трябвало да платят стотици милиони марки за едни само проценти по военните дългове и репарации. Борба с «процентното робство» била обявена за главно изискване на «немския социализъм». Хитлер пише в книгата си „Моята борба“, че основният лозунг и първата задача на националсоциалистите през този период е „национализация на масите“, т.е. укрепване на национализма сред масите с цел „борба срещу Версай и западната плутокрация“. С тази «борба» фашистите прикривали защитата на германските монополисти.
На тази задача, собствено и се строи цялата по-нататъшна тактика на фашистите по завоюване на масите и усилване влиянието на работническата класа. Обобщавайки този период, Хитлер в своята книга дал характеристика на тази тактика.Той обосновава и програма за засилване на социалната демагогия, спешната необходимост от която все още не била разбрана и споделена от „недалновидните ограничения“ на големите германски капиталисти, които не искали да правят никакви отстъпки на работниците. Хитлер поучава своите бъдещи стопани:
«За да се завоюват масите за национално възраждане, никакви социални жертви не трябва да изглеждат прекалено тежки… Ако движението възнамерява да върне работника на германския народ, тогава трябва да е ясно, че икономическите жертви не играят никаква роля, ако не застрашават поддържането и независимостта на националната икономика.»[2].
Много е характерно, че в този период фашизма е гледал на процеса на завоевание на немската работническа класа, като дело крайно дълго и трудно.
«Този процес на приближаване и трансформиране на работниците в националсоциалисти- пише Хитлер- ще приключи не след десет и дори двадесет години, а трябва да отнеме няколко поколения.».
В същото време Хитлер вярва, че основната пречка пред „национализацията“ на германския работник е дългогодишното му образование в духа на „марксизма, интернационализма и класовата борба“.
«Най-голямата пречка за сближаването на днешния работник с националното общество на хората (nationale Volkgemeinschaft) не са класовите интереси на работника, а неговите интернационалистически нагласи и поведение, враждебно настроени към хората и отечеството.Същите профсъюзи, фанатично национално ръководени в политическата и икономическата област, щяха да направят милиони работници най-ценните членове на своя народ, независимо от индивидуалните битки, които биха се разиграли в чисто икономическата област. »[3].
По-ясно за своите желания не може да кажеш. Според мнението на фашистите, работническата класа не трябва да има самостоятелно място и значение в обществото и историята. Ако работниците искат «да бъдат част от народа», те не трябва да имат права на класовите интереси. Те са длъжни да се подчиняват на своя „индустриален фюрер“, т.е. предприемачите и примирено да се осигуряват като оръдие за защита на буржоазната държава и хищническата война на „собствения“ си национален капитал. «Няма класи, има народ и отечество, които превишават всичко». Няма у работниците права и на своя партия и други организации, защото това противоречи на «интересите на народа». Не за това ли говорят на народа и днешните хгитлеристи?
Изхождайки от "теорията", че работническата класа не може да има свои интереси и независимо значение в обществото, че нейните интереси трябва да се разтварят в "нацията", в "отечеството", фашизмът формализира отношението си към синдикатите. Отхвърляйки класовата борба въобще, германския фашизъм отхвърля и профсъюзите, като инструмент на тази борба. Нацистите се опитали да докажат на трудещите се че синдикатите могат да съществуват само като „орган за национално сътрудничество на класите“. Начело на такива органи на сътрудничество те виждали само себе си.
От друга страна, Хитлер и най-близката му партейгеносе били наясно, че тяхната партия трябва да проникне в работните маси и да дезорганизира и разцепи синдикалното движение отвътре. Към 1923 г. националсоциалистите успт да проникнат в производството, но това са предимно малки предприятия и работилници. От големите предприятия емисарите на Хитлер просто изхвърлили социал-демократическите работници. Но въпреки това на изборите за фабрични комитети през 1923 г. фашистите успели за първи път да изготвят своите списъци и да вкарат първите фашистки депутати в около 20% от фабричните комитети в Берлин и Горна Силезия.
Въобще говорейки, както по отношение на партийната програма, така и по отношение на профсъюзите германския фашизъм явно вървял по пътя на своите италиански колеги. Още в 1922 г. пред национал-социалистите остро стоял въпроса за профсъюзната тактика. Ето какво е писал Хитлер по този въпрос:
«Пред национал-социалистите стоят два пътя:
1) или да създадем свои собствени синдикати, които постепенно биха могли да развият борба срещу интернационалисти, срещу марксистки синдикати;
2) или да проникнем в марксистските профсъюзи, да ги запълним в нов дух, т.е. да ги преобразим в оръдие на нов светоглед».
Хитлер и хитлеристите стояли за втория път. Те разбрали, че все още трябва да има свои собствени синдикати, защото все още има работническа маса и следователно „бацилите на болшевизма“ все още ще проникват там и класовата борба на работниците срещу фюрерите-предприемачи и по-нататък с държавата ще пламне. Това е само въпрос на време. Много по-изгодно било да се разградят съществуващите „свободни“ профсъюзи отвътре още повече, че германските социалдемократи и профсъюзният елит, които били подкрепяни от предприемачите, непрекъснато подготвяли почвата в това отношение.
Независимо от това в края на 1922 г. в Берлин започнали да се формират «чисто» фашистски профсъюзи, които получили име «народно-боеви съюзи». В политическо отношение те стояли по-близо до националистите, отколкото до хитлеристите. Но идеологическата база била обща и в тези профсъюзи влизали работници, принадлежащи и на двете партии. Ръководител на «народно-боевите съюзи» бил Фаренгорст- разработил «съюзната програма». Тя съдържала такива основни пунктове:
- Борба против интернационалния еврейски капитал.
- Народните профсъюзи били задължени по всякакъв начин да защитават частния капитал.
- Борба против марксическите профсъюзи.
- Отказ от съвместна работа с международни организации или с чужди профсъюзи.
- Отказ от всякакъв род стачки, бойкоти и фабрични комитети на предприятията.
Тогава Фаренгорст съставил секретен доклад, в който предлагал широко да се ползва опита на италианските фашисти. Когато "националното синдикално движение" стане по-силно- се казва в доклада- тогава е необходимо да се ликвидират напълно всички "марксистки синдикати".
Но за разлика от Италии, фашистските профсъюзи в Германия големи маси работници не събирали. Първото в историята на хитлеристите проникване сред работническите маси не се удало. Именно след този провал Хитлер поискал не директна атака срещу „свободните“ синдикати, а обходен път за да завладее синдикалното движение. Издигнал нов лозунг: «Отначало борба за работническия светоглед!». Под този лозунг фашистите започнали пореден етап в борбата с немския пролетариат. В своята книга Хитлер пише по този повод:
«Истинската полза за движението, както и за хората ни като цяло, ще израсне от националсоциалистическото синдикално движение само когато то е толкова силно пропито с нашите идеи, че няма опасност синдикатите да отстъпят отново на марксисткия път. Защото би било по-лошо да има националсоциалистически профсъюзи, които да виждат своята мисия в конкуренция с марксистките, отколкото да нямат»[4].
Ясно е че фашизма се е боял от конкуренция с «марксическите профсъюзи». Но той се отказал от организация на собствени съюзи не само затова. Първо- били необходими пари за организиране на фашистките съюзи, а буржоазията не искала да ги дава. Второ- германската работническа класа се оказала невъзприемчива към идеите на фашизма и да се съберат работници във фашистските профсъюзи не се получавало. Трето- капитализмът в Германия влязъл в полоса на своя относителна стабилизация. В резултат в средата на 20-те години буржоазията трябвало да напусне за известно време засилването на фашистката борба срещу пролетариата . Но фашизма бил внимателно съхранен, като главен боеви резерв на германския империализъм. И все пак след неудачния преврат национал-социалистите за няколко години излезли от широка работа с масите.
По време на периода на стабилизация на капитализма ролята на главен защитник и пазител на капиталистическата диктатура продължава да се играе от социалдемокрацията, която постепенно изхвърлила последните остатъци от външния революционизъм. Даже фразеологията на нейните вождове се изменила, станала «умерена». Действайки от 1919 г., първо като акушерка на фашизма, а след това като негова бавачка, социалдемокрацията най-накрая сключила единен фронт с фашизма. Още в ранния период на раждането и развитието на националсоциализма ясно се видяло, че социалдемокрацията и фашизмът не са противоположности, а близнаци, братя и сестри. По различни методи и форми, в техните насоки, те заедно изпълняват една и съща задача за борба с революцията на пролетариата, с всички сили защитават управлението на буржоазията, пазят работническата класа от политическа борба, ослепяват го и оглупяват.
Именно с тази цел немската социал-демокрация, почти непрекъснато намираща се във властта от 1919 до 1932 г., по троен начин разоръжавала пролетариата.Тя го обезоръжи преди всичко физически, забранявайки организации за самозащита, конфискувайки оръжия от бойни крила и отряди, наказваше работници за носене на оръжие за охрана на събрания и демонстрации. Социалдемократите забранявали подобни срещи и демонстрации, разбили работната преса и организирали терор срещу най-съзнателните работници, кореспонденти на работниците, редактори на вестници и дипляни. Така пролетариата отслабнал в план на организация и оръдие на агитация и пропаганда.
Накрая, никой така не извратил и не опошлил марксизма, както това го направила германската социал-демокрация. Никой не е отровил работническата класа с реформизъм и опортюнизъм толкова широко, всеобхватно и дълбоко, както социалдемокрацията.
Това означавало, че „героите“ на германската социалдемокрация - Еберт, Северинг, Герцинг и други „работнически лидери“ пазят финансовия капитал по-добре от полицията и армията. Тези "лидери" лично ръководели полицията и отрядите на Райхсвера, за да разпръснат демонстрациите на антифашистки работници и да пазят демонстрациите и митингите на фашистите. Социал-фашизмът се превърнал в основната опора на буржоазията, той дезорганизирал и деморализирал най-непоколебимите и класово неосъзнати слоеве на германския пролетариат чрез цяла система от идеологически и организационни мерки, от непрекъснати лъжи и провокации до изпълнение на работнически митинги. Благодарение на социалдемокрацията буржоазията успяла да подготви и извърши нова офанзива срещу работническата класа и получила временно стабилизиране на своите позиции. Тази стабилизация била постигната чрез бруталната капиталистическа рационализация на производството („оптимизация“) и рязко влошаване на положението на работниците. В същото време, в средата и края на 20-те години, реформаторските синдикати най-накрая се превърнали в спомагателен апарат на икономическата система на капитализма. Лидерите на тези синдикати дори получават официална благодарност от правителството „за укрепване на държавния ред“, т.е. за следващото спасение на капитализма и предателството на работниците.
В годините на тази относителна стабилизация социал-демокрацията станала особенно «отровна» за работниеското движение. Тя разгърнала цял арсенал от идейно разоръжение на пролетариата. Никога до тогава нейните «теоретици» не се плодили и не се трудили така усърдно, както в тот период. И това не е напразно, тъй като буржоазията е разбрала, че зад слабата стабилизация има още един провал на кризата, когато табуретката при капитализма отново се разклаща. Затова трябва предварително да се разложи и подрине работническото движение, слагайки го на лъжливия път. И така, една след друга се появявали „хармонични теории за държавния капитализъм“, икономическата демокрация, всякакви „доктрини“ за класовия свят в индустрията и т.н. Всички тези «теории» пряко и непосредственно положили пътя на фашизма.
Но трансформацията на германската социалдемокрация в социалфашизъм става с най-голяма сила през годините на обостряне на общата криза на капитализма, което създава особено благоприятни условия за развитието и растежа на германския фашизъм.
Какво прави КПГ в този период. За причините за поражението на немската работническа класа в 1923–1932 г. има обширни материали. Част от тях РП е приводил. Една от тези причини била слабостта на компартията на Германия. Партията била млада, нямала болшевишка закалка в центъра и по мест. Най-добрите членове на ЦК на КПГ били убити от буржоазията и нейната социал-демократическа агентура. Случило се така, че цели десет години германската буржоазия и нейните агенти отляво и отдясно, вълна след вълна, нокаутирали от KПГ най-добрата- болшевишка част, която е била трудна, често невъзможна за възстановяване. Да и материалната база на партията била слаба. Но именно КПГ оставала единствената антифашистска сила в страната. Тя не могла да организира борба сред масите и особено за болшинство в промишленния пролетариат.
Роля в тази борба изиграл фактът, че много социалдемократически работници се разочаровали от своите реформистки синдикати и политиките на лидерите на социалдемокрацията. Това разочарование се проявило в масово напускане на работници от с-д профсъюзи. Комунистите не поддържали това бягство, но факта си е факт. През 1920 г. германските профсъюзи наброяват 8 милиона, но от средата на 1923 г., когато става по-ясно на кого служат социалдемократите и профсъюзите, броят на членовете на профсъюза започва рязко да спада. Към средата на 1928 г. те били 4 млн. 291 хил. човека.
Независимо от това, повечето от работниците, напуснали профсъюза, все още се влачеха по социалдемокрацията. Тези работници знаеха за предателството и слабостта на своите лидери, но разсъждаваха, че членството в социалдемократични организации е поне някакъв вид защита, по-добре от нищо. KПГ била изправена пред задачата да върне тези маси, да ги реорганизира и дори да ги върне в реформистки съюзи, но вече като комунистическо мнозинство. Задача била трудна. КПГ и се наложило да я решава, едновременно преодоляща грешки, уклони и увъртания в собствените редици. Оказало се че много органи на партията по места били по-съзнателни и революционни, отколкото ЦК. В ЦК и в някои местни органи бил силен десния уклон, който възглавявали Брандлер и брандлеровците. Те водели нещата към сливане със социалдемократите, възхвалявали икономическата борба, застъпвали се за подчиняване на работническото движение на социалдемокрацията и в крайна сметка подтикнаха KПГ към пълно разоръжаване пред буржоазията, към дегенерация в дребнобуржоазна партия. Троцкистите Рут Фишер и Маслов оперирали по левия фланг с левите си нагласи към незабавна революция, раздяла със селяните и т.н. И десните, и левите направиха едно и също, те тласнаха масите от революция към дребни реформи, към подчиняването на работническото движение на буржоазията, попречиха на масите да разберат контрареволюционния характер на социалдемокрацията и нейното родство с фашизма .Здрава част на KПГ изложила десните и левите в редиците си, но това отнело почти всички скромни сили на партията и отнело време.
2
Общата криза на капитализма, започнала през 1929 г., поставила пред германската буржоазия задачата да ускори натрупването и обновяването на капитала с всякакви средства и пътища. В противен случай френският и особено британският империализъм биха могли да завземат дори онези пазари и източници на суровини, където германските тръстове все още работеха. В този момент общия път при тези тръстове бил един — бясно настъпление на работническата класа в Германия. За това се въвели нови и се увеличили стари данъци, растяли задълженията. Правителството на социал-демократите провеждало едно мероприятие след друго, намалявайки заплати и унищожавайки социалното законодателство по искане на Круп, Стинес, Блом и други тузове в промишлеността и банкерите. Била изработена цяла програма за такова настъпление на трудещите се маси в Германия. Същността му е обобщена в „известната“ правителствена декларация на министъра-президент Папен:
«Следвоенните правителства вярваха, че с непрекъснато нарастващия им държавен социализъм те могат до голяма степен да облекчат материалните грижи на работниците и трудещите се.Те се опитаха да превърнат държавата в благотворително учреждение и така отслабиха моралната сила на нацията. На това трябва да бъде сложено край».
Правителствата, които пряко подготвяха победата на фашизма, офисите на Брюнинг, Папен и след това Шлайхер, видяха своята задача да увеличат „моралната сила на нацията“ в обратната посока, т.е. в това, което е било изгодно за германските монополи - в намаляването на заплатите, в премахването или драстичното намаляване на държавната социална закрила и помощ. За сметка на десетки милиони работници, селяни, дребни служители, работещата интелигенция бил обявен режим на „държавна икономия“. Парите, взети от данъци от трудещите се, които е трябвало частично да им бъдат върнати под формата на пенсии, обезщетения, болнични, ваканции, стипендии и др., се изразходвали изцяло за укрепване на полицейския апарат и в джобовете на германските монополисти (чрез държавни поръчки, квоти, обезщетения, безлихвени заеми за банки, тръстове и др.).
Принципът на тази «държавна икономия» напълно произтичал от задачата на империалистическата буржоазия в годините на кризата от 1929–1933 г. Всички правителства от този период все още са латентни форми и елементи на фашистка диктатура, подготвяйки открития фашизъм на Хитлер. От 1929 г. настъплението на капитала срещу работническата класа на Германия, подготвено и оформено от социалдемокрацията, се разви по всички линии.
Общото настъпление на буржоазията срещу пролетариата и останалата част от трудещите се с цел преодоляване на кризата чрез намаляване на жизнения стандарт на по-голямата част от хората започнало с публикуването на т.нар. „спешни постановления“, които официално намаляват заплатите и практически премахват социалното осигуряване. Тези декрети на правителството на Брюнинг от 09.12.1931 г. от един път намалили доходите на трудещи се маси с 1,5 милиарда марки. Указите на следващото правителство, оглавявано от Папен, „спестили“ още 188 милиона марки за буржоазията - за намаляване на обезщетенията за безработица и 184 милиона - за намаляване на т.нар. "кризисни" обезщетения за работници и служители.
Атаката на финансовия капитал на немския пролетариат се водел не плавно, а скокообразно. През лятото на 1930 г. средната седмична заплата на промишлен работник била 44 марки. В март 1931 г. паднала до 39 марки. В май 1932 г. заплататата паднала до 22 марки на седмица («декретите на Брюнинг»), а правителството на Папен веднага след идването си я намалил до 20 марки. Тарифните ставки по основни професии в тежката промишленост от декември 1930 г. до юни 1932 г. (половин година!) официално паднала с 28 %.
Абсолютното и относително обедняване на работническата класа в Германия растяло нашироко и надълбоко. То завладяло всички слоеве на пролетариата, удряйки и най-стабилните материално слоеве на работниците- трудовата аристокрация. На този фон износването на работната сила рязко се увеличила в резултат на постоянния растеж на трудоемкостта. Работниците на възраст над 45 години често са уволнявани, независимо дали са „аристократи“ или „ненадеждни елементи“. Интензивността на труда била толкова висока, че такива работници просто не се не справяли с дневната норма. След излизане на улицата, тези работници не можели да си намерят работа, защото навсякъде собствениците искали „Angehender, Widerstandsfдhiger Fleisch“ („младо твърдо месо“). Безработицата рязко нараснала и придобила измерения, невиждани в германската история. При това държавната помощ за безработни продължавала да пада, както по брой, така и по размер. В 1932 г. 40 % от 7 милиона безработни не получили въобще никаква помощ, даже от «благотворителни» общини.
Буржуазията ловко използвала обедняването на работническата класа, безработицата и особенно неравномерния характер на това обедняване за различните слоеве на пролетариата. Нараснала конкуренцията между работници за место, за сносни условия на труд, за копеечно доплащане. На тази основа започнало разцепление сред масите на германския пролетариат, умело подбуждайки едни слоеве работници срещу други, работещи срещу безработни и обратно. Такакъв разкол в пролетариата е и остава необходимо условие за запазване на властта на буржоазията.
Списанието Deutsche Fьhrerbriefe, близко до НСДАП (№ 9, септември 1932 г.), пише с пълна откровеност за важността на разделението в работническата класа:
«Необходимо условие за всякакво социално възстановяване на буржоазното управление, което е възможно в Германия след войната, е разцепление в работническото движение. Всяко обединено движение на работническата класа, което израства от нисшите класи е революционно и срещу такова работническо движение би било невъзможно да се запази управлението на буржоазията за дълго време, дори чрез прибягване до средства за военно насилие.».
Буржоазията в този случай се е изразила ясно и точно. Задачата за идеологическото и организационно разделяне на работническото движение било поверено на германската социалдемокрация, а чрез нея и на десните и ултралеви отклонения в KПГ. Ръководството на социал-демокрацията и върхушката на реформистските профсъюзи с всички сили поддържали политиката на монополите. Тази прислуга на капитала се надявала, че от високите монополни печалби трохите ще отидат за „хранене“ на лидерите на социалдемократите и профсъюзите и за подкупване на отделни слоеве и групи от работническата класа. Но по време на кризата тази материална основа за разделяне на пролетариата се стеснила. Германският монополен капитал разбирал, че е необходимо да се харчат пари за социалдемокрация и подкупване на върхушката на работническата класа, но суровите изисквания на кризата и конкуренцията се оказали по-силни. Всъщност лидерите на социал-демократите и профсъюзите известно време обслужвали монополистите на кредит, на дълг, като гама на доверие. В резултат на това капиталистите съкратили заплатите на лидерите на социал-демократите и пристъпили към масови съкращения и общо намаляване на заплатите. И се оказало, че този спад засегнал квалифицираната работна аристокрация повече от общите, по-малко квалифицирани маси. Паднала самата ценност на квалификацията. По линия на обедняването кризата довела до такова подреждане между различните групи работници, в резултат на което всички тези групи от работническата класа станали недоволни от позицията си, а аристокрацията била особено недоволна и част от нея преминала към комунистите.
Но буржоазията все още намира вратички за разделяне. В хода били не само подстрекаването на работници към безработни, аристокрация - към неквалифицирани. Възползвайки се от факта, че работниците са разединени и слабо се противопоставят на обедняването и засилената експлоатация, предприемачите разгърнали т.нар. „Kampf vor Drehmaschine“, буквално „борбата за място до машината“. В тази борба се сблъскали «стари» работници, със стаж на дадено предприятие, и «млади», т.е. тези, които дошли скоро. Тази борба приела ожесточен характер, на места се превърнала в схватка с ножове между работници.
Тук държавата официално разширила правата на стопаните на уволняване, приемайки редица закони. Почти веднага се уволнявали най-съзнателните работници, най-вече комунистите. В много предприятия уволненията се превърнали в единствената дисциплинарна мярка за работниците (забележки, предупреждения, порицания се отменили), висяща като Дамоклов меч, използвайки се като средство за натиск и създаване на подчинена работна сила. Даже глобите временно отишли на втори план.
Още една линия на разкол на работническата класа вървяла в профсъюзите. Предприемачите чрез ръководството на социалдемократите и профсъюзите разделяли работниците, организирани в съюзи и неорганизирани. Известно време членовете на синдикатите по-лесно си намирали работа, по-рядко са уволнявани и по-често получавали обезщетения. Но кризата се засилила и принадлежност към профсъюз вече не спасявало. Иронията е че съкращенията засегнали повечето от онези синдикати, в които ръководството проповядвало мир в индустрията, където убеждавали работниците, че по време на кризата работниците трябва да търпят по-ниски заплати, да отказват стачки и като цяло всички форми на класова борба. Работниците, членове на най-опитомените съюзи, бивали изхвърляни и ограбвани заедно с всички останали работници. Несъзнателната част от германския пролетариат на своя гръб разбрала, че комунистите са били прави, че за борбата с буржоазията и нейната държава са необходими единство и организация. Влиянието на КПГ в този период рязко нараснало. Влиянието на социал-демократите и профбюрократите стремително падало. Социал-демокрацията вече била неспособна да удържи пролетариата от класовата борба.
Процесът на засилване на революционните настроения в работническата класа не избегнал от вниманието на монополистите и държавната върхушка. Програмата на буржоазията изисквала преход към пътя на открита терористична диктатура срещу работническата класа. Господстващ лозунг станал лозунга за борба с революционния марксизъм. Задачата за «окончателен разгром» на работническата класа, превръщането и в покорна рабсила на германския финансов капитал поръчали на фашизма. За тази цел се използвал открит терор и социална демагогия, както и целият апарат на държавата, НСДАП и профсъюзите, които все още се ръководели от социалните фашисти.
Намерението напълно да се унищожи работническата класа нацистите открито формулирали няколко години до идването си на власт. Още през март 1930 г. „императорският върховен фюрер на националсоциалистическата организация на фабричните клетки“ Р. Мухов пише в Arbeiterum, публикацията на НСБО (НСБО - „Национална социалистическа фабрична организация“):
«Осъзнавайки, че вратите на германската свобода ще се отворят само когато марксизмът бъде победен, ние ясно си поставихме задачата да отгледаме трезво и да оценим военните средства на врага лишени от илюзии и твърд жесток не сантиментален, хладнокръвен борба.».
Аналогично, но пo-разгърнато характеризирал и задачите на фашизма в борбата с революционния пролетариат и Хитлер. Така, в своята «знаменита» реч в клуба на промишлениците в Дюселдорф на 27.01.1932 г. той казал:
«Без нас в Германия повече нямаше да има буржоазия. Въпросът: болшевизъм или неболшевизъм е вече отдавна решен».
Тук Хитлер не плаши големите капиталисти, а казва точно какво всъщност се оформя: или германският капитал влиза ва-банк, напрягайки всичките си сили, за да оцелее на всяка цена, или пролетариатът сваля буржоазията. Или фашистка диктатура с правителство на Хитлер - чиновникът на германските монополи, или социалистическа революция.
Речта на Хитлер в Дюселдорф е характерна и за това, че в нея, по-ярко и откровено от другите речи на националсоциалистите, тя показва антипролетарската, мащабна капиталистическа и империалистическа същност на хитлеристката партия и фашизма като цяло.
Конец I части.
Подготовил М. Иванов
[1]F. Feder. Programm der NSDAP, S. 18.
[2] Hitler. Mein Kampf. S. 369-370 («Народное издание», 1932 г.).
[3] Там же, стр. 373.
[4] Hitler. Mein Kampf. S. 681.
